Тази година не успях да го посрещна, както подобава . . . и мисълта за това само ме накара витая разсеяно и да извиквам спомени за усещането в мига, в който първите лъчи на така чаканото юлско слънце набраздят небето и го оцветят в най-топлите отенъци от слънчевата палитра.
Предните няколко дена веднага отхвърлих възможността да го посрещна на някое планинско възвишение. Нямаше да е същото! Щеше да ми липсва звука от вълните, мириса на морска ранна утрин, влажния пясък, който залепва по кожата ми и се настанява във всяка гънка на дрехите ми, усещането от потапянето в слънчевата пътека в морето с мисълта, че по нея може да се достигне до крайчеца на хоризонта . . . :)
Въпреки това, загърната в една овехтяла бархетна риза (спомен от онези безгрижни години), със слушалки на ушите под съпровода на Юрая Хийп и Джулай Морнинг, дочаках тазгодишното юлско слънце на терасата . . . 05.25 часа, слабото розово сияние над панелните блокове постепенно се увеличаваше, небето се изпъстри в червеникави, лилави и оранжеви отблясъци и изведнъж пейзажът се смали, за да бъде изпълнен от първото юлско слънце.
Красиво, носталгично, обнадеждаващо, емблематично!
Subscribe to:
Post Comments (Atom)
1 comment:
eхххх,вече как ми липсва........
Post a Comment