Хората около мен, които ме познават добре, знаят че балканската литература ми е слабост. Вълнението и удивлението от прочитането на роман, повест или поезия от балкански автор, не успявам да сравня с нито един от останалите мои любими и харесвани автори. И за да не съм голословна ще изброя предпочитаните от мен творци на Балканите и някои от техните произведения. Няма да ги класирам по степен на харесване, а ще започна по реда, по който съм чела за първи път нещо от тях: Иво Андрич с неговите дъбоко душевни - “Ex Ponto”, “Мостът на Дрина”, “Мостове”, „Прокълнатият двор" и т.н. ; Исмаил Кадаре с неговите изключително вълнуващи – “Посърналият април”, “Кой доведе Дорунтина”, “Легенда на легендите”, “Мостът с трите свода” и т.н.; Бранислав Нушич с типичния свой изобличителен стил в “Автобиография”, "Госпожа министершата", "Опечалена фамилия" и т.н.; Никос Казандзакис с вечните книги - “Дворците на Кносос”, “Последното изкушение”, “Алексис Зорбас”, “Христос отново разпнат”, Мирча Елиаде и неговите произведения, чийто център е митичното, тайнственото и неосъзнатото и т.н. и т.н. Това естествено е една съвсем миниатюрна част от необятната балканска литература, но имам намерение да споделя по нещо за всеки балкански творец, чието творчество ме е впечатлило.
Едно от нещата, с които винаги си спомням с удоволствие студентските ми години във Велико Търново са лекциите по албанска литература. Колкото и далечно сега да ми звучи, никога преди това не си бяха представяла, че албанската литература ще ме грабне така.
Защо пък точно албанската литература?
Ами най-вероятно, заради нейната различност и мистичност, заради смесицата от влиянието на Изтока и Запада между които се намира страната, заради дълбоката и изстрадана тъга, съпътстваща историята на Албания и която е характерна за повечето от произведенията.
Не на последно място поставям и заразителния патос, с който нашата лекторка Русана Бейлери пресъздаваше моменти от албанската история и литература. Една от малкото преподавателки, които успяваха да грабнат с думите си аудитория от близо 30 студенти – мисия невъзможна за по-голяма част от останалите преподаватели. Буквално с притихнал дъх слушахме за Канона на албанското обичайно право и неговото влияние върху живота на албанеца и до днес, за “бесата” (нещо по-силно от обещание, дадена дума или клетва), за етническата самобитност на албанците, за съвременната албанска поезия и проза, за природата на Албания и живота в днешни времена там.
Исмаил Кадаре (който споменах по-горе) е един от най-добре познатите представители на албанската литература, може би защото неговите произведения са преведени на над 45 езика и е притежател на много албански и международни награди и отличия. Той е първият балкански автор, който печели “Букър”. Творчеството му е изключително разнообразно (поезия, разкази, новели и романи, есеистика, пътеписи и публицистика) и едно от характерните неща за него е, че използва като основа на някои от произведенията си балкански митове и легенди.
А това е едно кратко, но много силно късче от “Легенда на легендите”:
“Легендите са нашата мъгла. Мъглата, от която всички ние, жителите на тази планета, имаме толкова голяма нужда. Тирани и роби, добри и лоши, щастливи и угрижени, свободни или оковани и унижени, банкери и нехранимайковци, благородници, проститутки и убийци.Тази мъгла ни е необходима, защото гледките и събитията в света са твърде ужасяващи за нашите очи и съзнание. Те се нуждаят от един воал, така че истината да достига до нас пречупена като през призма. В противен случай тя ще разруши крехкото скеле на нашите души и тела.”
п.с. Респект към Марина Маринова, която е превела всички книги на Исмаил Кадаре, които са ми познати!
.jpg)
