Вече е май. Слънцето все по-често ни напомня за себе си. Пейзажът е потънал в зеленина и свежест. Идва лято. Затварям очи - виждам морето. Наострям слух - чувам вълните и чайките. Пак съм разсеяна - усещам пясъка между пръстите си и слънцето върху кожата си. Очите ми потъват в две солени езера, които оставят тънички влажни пътечки върху бузите - пак си мисля за семейството ми ...
... и оставям думите върху празния лист сами да говорят за това, което се случва в мен.
Морска носталгия
Очи отварям,
първо към прозореца поглеждам,
отново виждам същия пейзаж.
Небето чуждо е,
със странна сивкава подплата,
ухае на планинска зима и различен свят.
Брегът сънувам и ме буди тътен
на разбушувания морски кръговрат.
Сред влажен пясък своя роден кът бленувам,
и губя се отново в чуждия, замръзнал град.
От шепа мидени черупки замъци извайвам,
и заживявам в топлият им южен, миден свят.
Дори снегът навън сто снежни пеперуди да изпрати,
оставам си на чайките позната
и дъщеря на моя златен, морски бряг.
No comments:
Post a Comment