Синя вълшебница

Едно от нещата, които ми доставят искрено удоволствие е четенето на поезия. В момента, в който разтворя книга на обичан автор, заобикалящото ме пространство изгубва материалните си очертания. Май няма смисъл да споменавам имена, понеже по-голяма част от тях са на бургаски творци. Морето, бриза, пясъчния бряг и волния полет на чайките са неизчерпаема и несравнима муза – така е било, така е и така ще бъде. :)
В къщата в Монтана (родния дом на Любо) има една стая със симпатична библиотека, която заема почти цялата стена – идеално място за няколкочасово out of space с книгите. Перманенто тихо, с натежал - от аромата на стари и многократно разгръщани книги – въздух, рафтове препълнени с най-различни заглавия – географски открития, кримки, наръчници, речници, поезия, исторически романи и т.н. В неделя, след като изпих сутрешното си кафе, реших да си отделя няколко часа само за мен, разположих се удобно и доволно в стаята с библиотеката и за n-ти път препрочетох стихотворенията на Петя Дубарова, събрани в “Най-синьото вълшебство”. За пореден път се удивих, развълнувах и натъжих същевременно. На страниците на книгата със сините корици и вълшебното заглавие се намират най-истинските, чисти и откровени думи за морето, Бургас, любовта и нещата, които могат да развълнуват едно момиче, надраснало нежната си възраст и останало завинаги непокорна, магнетична и увличаща млада жена. Думите в стиховете се бунтуват понякога като малка немирна вихрушка, в следващия момент плуват плавно като книжна лодка в спокойно море, но неизменно следват многоцветното, мъдро и неспокойно светоусещане на тяхната създателка.
Избрах да споделя тук едно стихотворение от стихосбирката “Аз и морето”. :)


Там някъде...

Там някъде в облаци, в луди лози,
от мигли запазили дъх на сълзи,
от морския дом на соления рак,
от някакъв стар, омагьосан син бряг
внезапно се ражда и тръгва към мен
(когато не е нито нощ, нито ден)
не плах, сивоок, бледосинкав и тих,
а жив, поразяващ, неистов мой стих.
Аз падам във двете му властни ръце
и моето момичешко пъстро сърце
вибрира в мен като щастлива пчела,
Не чакам познатото тръпно "Ела"!
Аз тръгвам след него и знам, че е мой,
на моите мисли блестящият рой
то грабва. Къде съм? Сънувам ли? Аз
попадам във някакъв бронзов Бургас.
Слънце с магия на златен фонтан
изригва от мекия свод разлюлян.
А някаква матова странна зора
ме прави щастлива и нежно добра.
Дълбоко във хиляди живи води,
в делфини, в звезди, невидени преди,
в събуждане кратко на морския фар
откривам учудена някакъв чар.
Защото до мене, разгърден и бос,
реален и жив като ден и въпрос,
е моят стих - трескав и толкова млад,
единствен обичан, единствен мой брат.
Аз следвам на времето светлия ход
и искам, как искам след моя живот
пак някой да трепне, внезапно спасен,
открил в моя стих своя пристан зелен.

. . . . .