Горещи ритми в снежния уикенд

Да, за пореден път повтарям, че 2007 изглежда е година на силно присъствие на изключителни певици на българска сцена. С риск да се повторя, споделям - първо Дулсе Понтеш, т. нар. душа на фадото, заплени зала 1 на НДК. Ден-два след нея Ла Мари ни пренесе направо в топла и слънчева Испания с тридневното си турне, което имаше страхотен успех и в трите български града - домакини. След това омайницата Бебел кацна право във Варна и прегърна и заплени публиката в морската столица с нежната си боса нова. И понеже лятото свърши, дните са мрачни, къси и студени, на 10 и 11 ноември Сузана Бака дойде, за да раздаде малко африканско - перуанска жега в столичната зала "България". На фона на тази простичка равносметка се облягам или по-скоро се излягам на облегалката на креслото, пускам си "VALENTIN" на Сузана, става ми едно такова топло, реещо и безгрижно и от тук нататък НИЩО НЯМА ТОЛКОВА ГОЛЯМО ЗНАЧЕНИЕ! :)

Summer fever

* * * * *

Сред огнени стрели потъва в пламък лятото,

небесна лава го обгръща бавно в страст.

Лъчи горещи бягат по лицето ми,

отнасят в себе си от мен мъничка част.

В легло от облаци се скриват и последните,

във пух и жар се спуска топла вечерта.

След минал ден се връщат уморени сенките,

разказват ми какво сънува есента.

п.с. Чак сега споделям с голяма носталгия малка част от запечатаните летни спомени.

Меденки и тулумбички или кои са любимите ми сладкиши от детството (част 1)

В тихите и спокойни дъждовни дни като днешния, когато ми остава време да обърна поглед вътре в мен и да се отдам на спомени – всякакви, обичам да се сещам за разни неща от детството, а хрупкавите меденки и напоените от карамелен сироп тулумбички на мама са един от тях. Естествено, като станах на около 13-14 почнах да се вихря сама в кухнята, но това което съм похапвала през онези години е най-сладко и затова ще споделя рецептите за двете мамини вкусотии. :)

Меденките свързвам със студените зимни вечери, когато всички стаи вкъщи почваха да ухаят на канела и мед от апетитните сърца, звездички и полумесеци в печката, а стъклата се запотяваха от горещата фурна и аз и сестра ми започвахме да рисуваме с пръсти върху тях. За медените сладки са необходими: около 200 – 250 грама мед, 1 чаена чаша захар, 2 чаени лъжички канела, половин чаена чаша слънчогледово олио, 1-2 яйца, 2 супени лъжици кисело мляко и съвсем малко сода бикарбонат, брашно колкото поеме тестото, орехи или бадеми по желание. От изброените продукти се замесва по-скоро твърдо, отколкото меко тесто, брашно се слага, докато тестото престане да лепне по ръцете. След това с точилка се разстила тънка тестена кора (предпочитам меденките да са хрупкави, затова разточвам по-тънко меденото тесто). За изрязването на сладките съм си купила пластмасови формички – звездички, сърца, камбанки, елхички, полумесеци, които идеално пасват на задаващите се коледни празници. :) Украсявам меденките с орехи или бадеми, а понякога и с фъстъци. А ако съм се въодушевила предварително и разполагам с повече време разтопявам шоколад и потапям половинката на медената сладка в него. Картинката е пълна, ако към това добавим и бял разтопен шоколад и цветни захарни пръчици за украса.

Известно е, че меденките са от трайните сладкиши, затова като идея за повече настроение, когато се зададе Коледа :), сладките може да се нанижат на конец и да се окичат на елхата. Но ако имате моя апетит за сладки неща по всяко време на деня, по-добре си пригответе и резервен вариант за украса, щото елхата може да осъмне само с коледните лампички. ;)

Следват тулумбички в гъст карамелен сироп!

;)

Клисурски манастир

8 септември. Слънчева и приятна съботна сутрин. Обличаме удобни и топли дрехи като за разтъпкване в планината, пълним раницата със сандвичи, палим колата и право в посока Берковица - Клисурски манастир – прохладен есенен Берковски Балкан.

Гледката по пътя е вдъхновяваща и просторна, минаваме през малки селца, гъсти гори, рекички и езерца и за пореден път си мисля: “Колко е красива България!” :)

Ето малко инфо за Клисурския манастир и красотата, която го заобикаля, подкрепено от няколко снимчици.

“Клисурският манастир е разположен в живописна местност в западната част на Стара планина, в подножието на вр. Тодорини кукли и в близост до курортното градче Вършец. Датира от времето на Второто българско царство – в първоначналния си вид е построен през 1240 г. Във вековете на османско иго претърпява многобройни набези и опустошения. През 1862 г. светата обител е напълно разрушена и изгорена от берковския паша Юсуф бей на празника на Св. св. Кирил и Методий, а богомолците и монасите са избити. В близък до сегашния си възрожденски стил е възобновен през 1869 г. от първия ктитор на манастира архимандрит Антим Дамянов, а през 1891 г. църквата “св. св. Кирил и Методи” е официално осветена от Видинския митрополит.

През 1937 г. църквата е изографисана от известните български живописци Господин Желязков и проф. Георги Богданов. Иконостасът е истинско творение в българския възрожденски дух на Самоковската и Дебърската школа. Иконите в стария храм датират от ХVІІІ-ХІХ в. и повечето от тях са дело на зографа Никола Образописов. Преди няколко години е построен нов, значително по-малък храм на име "Св. Никола".

Освен двете църкви, комплексът включва 3 големи жилищни сгради, голямо стопанство и магерница, обградили много добре поддържания вътрешен двор. През 2000 г. в аязмото на Клисурския манастир е открита т.нар. “жива вода”, която идва от връх Тодорини кукли. Живата вода е изворна, с ниско съдържание на минерали и се смята за лековита."

14 дена и 14 нощи

Дългоочакваната отпуска дойде и си замина ... и остана в мен като туптяща гореща точка в сърцето и какаов загар по тялото. В огледалото продължава да ме гледа едно момиче с бухнала от морския влажен климат коса, с неузнаваем цвят на кожата и безброй песъчинки полепнали по тялото и си мисли за безкрайното излежаване върху пясъка, разхлаждащите вълни в морето, колекционирането на интересни мидички по брега, пиенето на коктейли привечер и дългите разговори с приятелите, които вижда толкова рядко през останалата част от годината.
Цялото лято се концентрира в тези 14 слънчеви, морски, лентяйски дена и мога да кажа, че беше абсолютно толкова ЗАРЕЖДАЩО и ХУБАВО, колкото очаквах! :) :)
Успях да прочета само 50-тина страници от книгата, която си бях нарочила за отпускарско четиво, дотолкова се оставих на нищоправенето на плажа и дългите разходки в родния Бургас и малко по на юг от него. За пореден път – аз и компания – си припомнихме ежевечерното висене на Капани (едно от култовите за мен/нас :) места в Бургас), нощното шляене по плажа, а бе всичко за което се размечтаваме всеки път като се видим през останалата част от годината.
Това за което съжалявам е, че няма да успея да отида поне за 2-3 дена в Бургас през септември. Ееех, а бургаския септември е приятно топъл, не толкова шумен, колкото останалите месеци от лятото и носи чара на отиващото си лято и съвсем малко от настъпващата есен.
Затова още дълго ще останат пясъчните следи в колата, гривната от мидички на ръката ми и окъпаното в слънце море в сънищата ми. Да ми напомнят за лятото и за морската гледка от терасата ни, по която всички толкова се прехласват.

:)

Дъждовно хайку

Няколко хайку стихотворения на японски поети с тематика, напълно съответстваща на поредното настроение на времето навън. На мен много ми се връзват като фон на капките, които не престават да образуват тъжни вади по прозорците . . .

Отмина бурята
И от тревата се надигна
ярката луна.

Чора

* * *

Летен порой.
Самотна жена,
взряна в прозореца.

Кикаку

* * *

Далеч от столицата
в хан, обсипан в цвят от праскови.
Дъждовен ден.

Бусон

* * *

Врабченце

подскача по верандата

С мокри крачета.

Лятна буря.

Вятър разпиля листата

по бюрото ми.

Сгъвам чадъра.

Вратата изглежда далече

от зеленината.

Шики

* * *

Вечерен дъжд.
Мравката слиза
по стъблото на бамбука.

Джосо

* * *

Вечерна мъгла.
Спомени за миналото -
толкова далечно!

Кито

* * *

Светулките изсипват
светъл дъжд
по пясъка крайбрежен.

Тохо

п.с. Реших да завърша с дъждовно хайку, но за един друг вид дъжд. Пожелателен!

:)

И Бебел идва в България!

Еее, не! Това е вече прекалено хубаво, за да е истина. Още една страхотна певица идва в България през това лято. Чак не ми се вярва . . . , но е факт! Съвсем скоро, на 24 август, Летният театър във Варна ще се окаже домакин на певицата Бебел Жилберто. Първо Ла Мари, Чамбао и тяхното жежко фламенко, а сега и бразилска боса нова. Семпъл синтез на перфектните звуци за едно истинско лято. : ) На пейзажа ми липсват само мохито-то (с повечко ром), шезлонга и отсъствието на всякакви дразнещи фактори, като работни срокове, офис жега и т.н.
Много ми допадна едно кратко описание на Бебел Жилберто, което прочетох в списание 1:
“Бебел има боса нова в ДНК-то си, джаз в спокойствието си, самба в очите си и харизмата на легенда в кръвта си.”
Абсолютно точно и красиво изречено!
Честито на тези, които успеят да отидат на концерта, а за останалите остава 100 % - вото удоволствие от мекия, галещ, топъл, съчетал традиция и свой собствен стил, глас на Бебел – та дори и само в слушалките!!!

:)

Синя вълшебница

Едно от нещата, които ми доставят искрено удоволствие е четенето на поезия. В момента, в който разтворя книга на обичан автор, заобикалящото ме пространство изгубва материалните си очертания. Май няма смисъл да споменавам имена, понеже по-голяма част от тях са на бургаски творци. Морето, бриза, пясъчния бряг и волния полет на чайките са неизчерпаема и несравнима муза – така е било, така е и така ще бъде. :)
В къщата в Монтана (родния дом на Любо) има една стая със симпатична библиотека, която заема почти цялата стена – идеално място за няколкочасово out of space с книгите. Перманенто тихо, с натежал - от аромата на стари и многократно разгръщани книги – въздух, рафтове препълнени с най-различни заглавия – географски открития, кримки, наръчници, речници, поезия, исторически романи и т.н. В неделя, след като изпих сутрешното си кафе, реших да си отделя няколко часа само за мен, разположих се удобно и доволно в стаята с библиотеката и за n-ти път препрочетох стихотворенията на Петя Дубарова, събрани в “Най-синьото вълшебство”. За пореден път се удивих, развълнувах и натъжих същевременно. На страниците на книгата със сините корици и вълшебното заглавие се намират най-истинските, чисти и откровени думи за морето, Бургас, любовта и нещата, които могат да развълнуват едно момиче, надраснало нежната си възраст и останало завинаги непокорна, магнетична и увличаща млада жена. Думите в стиховете се бунтуват понякога като малка немирна вихрушка, в следващия момент плуват плавно като книжна лодка в спокойно море, но неизменно следват многоцветното, мъдро и неспокойно светоусещане на тяхната създателка.
Избрах да споделя тук едно стихотворение от стихосбирката “Аз и морето”. :)


Там някъде...

Там някъде в облаци, в луди лози,
от мигли запазили дъх на сълзи,
от морския дом на соления рак,
от някакъв стар, омагьосан син бряг
внезапно се ражда и тръгва към мен
(когато не е нито нощ, нито ден)
не плах, сивоок, бледосинкав и тих,
а жив, поразяващ, неистов мой стих.
Аз падам във двете му властни ръце
и моето момичешко пъстро сърце
вибрира в мен като щастлива пчела,
Не чакам познатото тръпно "Ела"!
Аз тръгвам след него и знам, че е мой,
на моите мисли блестящият рой
то грабва. Къде съм? Сънувам ли? Аз
попадам във някакъв бронзов Бургас.
Слънце с магия на златен фонтан
изригва от мекия свод разлюлян.
А някаква матова странна зора
ме прави щастлива и нежно добра.
Дълбоко във хиляди живи води,
в делфини, в звезди, невидени преди,
в събуждане кратко на морския фар
откривам учудена някакъв чар.
Защото до мене, разгърден и бос,
реален и жив като ден и въпрос,
е моят стих - трескав и толкова млад,
единствен обичан, единствен мой брат.
Аз следвам на времето светлия ход
и искам, как искам след моя живот
пак някой да трепне, внезапно спасен,
открил в моя стих своя пристан зелен.

. . . . .

Средиземноморски вкус

Вчера една приятелка ме изненада с една много интригуваща придобивка, за която бързам да се похваля тук. Става въпрос за едно цветно и компактно книжле, което съдържа 20-те най-добри рецепти на Средиземноморието. Автор на книгата е Вефа Алексиаду, за която мога да кажа, че е един от най-известните кулинари в Гърция. Изданието е на гръцки език и в него освен указанията за рецепите могат да се видят и стилни и примамливи фотографии на готовите ястия и десерти. Веднага я разгледах много подробно и прецених, че всяко едно от предложенията заслужава да се опита, а и кулинарът в семейството направи предоволен оглед на снимките, което е много обещаващо за нашето лятно меню ;)
За тези, които си падат по леката и несравнимо вкусна кухня на Средиземноморието е следващата рецепта:

Риба плакия

Време, необходимо за приготвяне на ястието: 1 час

Продукти за 4-5 порции:

1 ½ кг дребна риба (напр. сардини, цаца и т.н.)
1 купичка зехтин
4 големи глави кромид лук
6 скилидки чесън
1 купичка ситно нарязан магданоз
Подправки: сол, пипер, малко риган
2 лъжици смлени домати (пюре от домати)
1 лъжица кетчуп
¼ купичка бяло вино или рибен бульон или просто вода
2 големи, узрели домата
1 лимон (нарязан на ситни парченца)

Приготвяне: Измиваме рибата и я изчистваме – отстраняваме главите и гръбначната кост (моя бележка: ако напр. рибата, която се използва е цаца няма смисъл от последното). Изплакваме я повторно и я оставяме в гевгир, за да може да се изцеди хубаво. Сипваме зехтина в тенджерка и го оставяме на силен огън, а когато се загрее достатъчно – добавяме нарязания лук и чесън. Разбъркваме и запържваме леко. След това ги махаме от огъня и слагаме магданоза, солта, пипера, пюрето и кетчупа. Заливаме с виното (рибения бульон или водата). В една тавичка разстиламе част от приготвената смес с лук и нареждаме отгоре рибата. Заливаме с останалата част от сместа, слагаме нарязания лимон вътре и върху приготвеното ястие. Покриваме с нарязани домати, поръсваме със сол, пипер и малко риган. Заливаме с малко зехтин и печем във фурната на 200 градуса, около 1 час. Сервира се веднага.

Рецептата не звучи непознато, аз лично много пъти съм похапвала риба, приготвена по подобен начин, но с удоволствие ще опитам и този вариант!
Сега съм нацелила една яхния с риба – пак от същата книжка – ще споделя впечатления като я пробвам.

п.с. Таня, благодаря ти още веднъж за изненадващия подарък!
Като се върнеш от Санта Северина ще обменим опит със средиземноморски вкуснотии.


:)

Отидох в Созопол, слушах Чамбао и се заредих с истинска испанска емоция

От известно време се каня да споделя нещичко за концерта на Чамбао в Созопол, но всеки път като започна да пиша се чудя дали ще успея да пресъздам невероятната емоция от усещането да ги слушам на живо.

Такаа, започвам по реда на събитията: от самото начало на идеята да съм в Созопол (първоначално Бургас) в точното време и на точното място събитията се развиха по най-положителния съдбовен начин за мен ... Какво искам да кажа с това ли? Ами да започна с факта, че спечелих ВИП покана за събитието от една интернет игра на Нескафе Фрапе, не че щях да пропусна концерта ако не се беше случило, но тук някак си съдбата бръкна с пръстче в моите планове и чуденки “Ох, как да стане??” – отпуски, работа, служебни задължения и тем подобни скучновати, но съществени иначе спънки.

Оттук – насетне се осигуриха билети и за останалата част на компанията, билети за пътуване (отиване и връщане), мечтателни планове за тези тооолкова недостатъчни 3 дена и половина - неспирни приказки за бирата и цацата на Капани, за бленувания плаж и сънуваното море, които ни очакваха, за прохладните бургаски вечери и приятелите.

Сега като си спомня цветната тълпа пред Летния театър в Созопол, щастливите лица на хората, които нямаха търпение да влязат вътре, особеният и зареждащ въздух на град като Созопол нещо се свива в стомаха ми и ми се иска да изпитвам това усещане и пак и пак ... това е истинско щастие! :)

Ето, че минава 20 и 30 часа, публиката на моменти затихва в очакване да се появят Чамбао, същевременно театърът се превръща в място, където се срещат хора, които не са се виждали отдавна и гъделичкащото усещане за безгрижие и пълен релакс ме връхлитат изведнъж.

Чамбао са вече на сцената и щом Ла Мари запява усещам как публиката спира дъха си, невероятно е чувството от това как един-единствен човек може да прикове вниманието, вълнението и мислите на десетки хора. За пореден път изпитвам респект към мъничката, невероятно жизнена, енергична и талантлива испанка. Добре, че концертът беше на открито, защото този глас не трябва да се затваря между стени. Идеално му пасна нощното юлско небе и усещането за близостта на морето.

Заразяващата музика и таланта на испанците не оставиха седящи, до последната песен всички танцуваха и пееха с Чамбао. А няколкото думи изречени от Мари на български просто взривиха публиката. :)

Разбира се имаше и БИС, разбира се Чамбао излязоха и изпълниха още няколко песни, разбира се всички си тръгнахме усмихнати, с приповдигнато настроение и с топлинка в сърцата.

п.с. А това са няколко малко далечни, не толкова добре фокусирани, но направени със сърце снимки от концерта!

:)

Здравей, юлско слънце!

Тази година не успях да го посрещна, както подобава . . . и мисълта за това само ме накара витая разсеяно и да извиквам спомени за усещането в мига, в който първите лъчи на така чаканото юлско слънце набраздят небето и го оцветят в най-топлите отенъци от слънчевата палитра.
Предните няколко дена веднага отхвърлих възможността да го посрещна на някое планинско възвишение. Нямаше да е същото! Щеше да ми липсва звука от вълните, мириса на морска ранна утрин, влажния пясък, който залепва по кожата ми и се настанява във всяка гънка на дрехите ми, усещането от потапянето в слънчевата пътека в морето с мисълта, че по нея може да се достигне до крайчеца на хоризонта . . . :)
Въпреки това, загърната в една овехтяла бархетна риза (спомен от онези безгрижни години), със слушалки на ушите под съпровода на Юрая Хийп и Джулай Морнинг, дочаках тазгодишното юлско слънце на терасата . . . 05.25 часа, слабото розово сияние над панелните блокове постепенно се увеличаваше, небето се изпъстри в червеникави, лилави и оранжеви отблясъци и изведнъж пейзажът се смали, за да бъде изпълнен от първото юлско слънце.
Красиво, носталгично, обнадеждаващо, емблематично!

Ех, лятото!

Напоследък най-точно ме отразява една песен на Светла Иванова . . . а ако има все още някой, който не я е чувал, трябва непременно да я потърси, а когато я намери да увеличи звука на МАХ и тогава ще усети как се зарежда със страхотно, лятно, танцувално и безгрижно настроение. Това е моята батерия сутрин преди работа, вечер след работа и в моментите, когато правя планове за предстоящата отпуска ;) Текстът е ефирен, жизнерадостен, много летен и почти мога да си представя морския бряг малко преди свечеряване, прегърнат от небе, оцветено в нежни виолетови и розовеещи нюанси :

Не Казвай Не

Когато нощта се запали,

от светлини милиони,

лятото нежно ме гали,

аз съм във моя сезон!

Тогава се раждам отново,

влизам във ритъма нов!

През лятото всичко е мое

и знам, всичко е само любов.

Припев:Не казвай: Не!Не!Не!

Няма не искам!

Тръгвай с мен!

Без да му мислиш,
лятото всъщност това съм аз!

Не казвай: Не!Не!Не!

Ти нямаш изход,тръгвай с мен!

Вече сме близо,

лятото идва с любовта!

Дали ще я има докрая

на лятото и есента?

Не знам и не искам да зная,

нека е само шега!

Когато се срещаме двама,

без имена - ти и аз

и нежния звук на пиано в нощта

всичко разказва за нас!

Искам вятър, искам лято,

искам всичко до днес непознато!

Припев:Не казвай: Не!Не!Не!

Няма не искам!

Тръгвай с мен!

Без да му мислиш,
лятото всъщност това съм аз!

Не казвай: Не!Не!Не!

Ти нямаш изход,

тръгвай с мен!

Вече сме близо,

лятото идва с любовта!

:)

Моренце!

Морето също си има настроения . . . и техните проявления най-общо казано са от гладка езерна повърхност до сърдити бушуващи вълни. Снимките по-долу показват кротичкото настроение на Черно море през различните сезони. Надявам се другата седмица времето да е в добро настроение, та да можем да се топнем в едно слънчево и тихо моренце. :)

За любовта

Има само няколко дена до 19 май и от тази мисъл ми идва направо да прескоча на един дъх цялата седмица. :)
И с подобаващо настроение този път споделям две мои много любими произведения, посветени естествено на любовта:

Първото е едно цитатче от “Алхимикът” на Паулу Коелю, което обичам често да си препрочитам. За мен това са едни от най-красивите думи за любовта, които съм чела. Насладете се:

“И сякаш времето спря, а Всемирната душа се появи пред него с цялата си сила. Когато видя черните й очи, колебаещи се между усмивката и мълчанието, разбра най-важната и най-мъдра част от езика, на който говореше светът и който всички хора на земята дълбоко в сърцата си бяха способни да разберат, Тя се наричаше Любов и бе по-стара от хората и от самата пустиня, но въпреки това се появяваше отново със същата сила навсякъде, където два чифта очи се срещнеха, както се срещнаха тези два чифта до един кладенец.
Потопиш ли се в универсалния език не е трудно да разбереш, че в света има двама души, които се търсят, било сред пустинята, било в големите градове. А когато се открият и очите им се срещнат, миналото и бъдещето вече изгубват всякакво значение, съществува само този момент и тая невероятна увереност, че всички неща под слънцето са написани от една и съща ръка. Ръката, която събужда Любовта и която е създала сродна душа за всеки, който работи, почива и търси съкровища под слънцето. Защото ако не беше така, мечтите на човешката раса нямаше да имат никакъв смисъл.”


А това стихотворение на Елисавета Багряна със сигурност е било писано за мен ;)

Ти искаше

Ти искаше да бъдеш волна и сама,
да нямаш родни връзки, свиден кът,
да скиташ с вятъра по цялата земя,
да не поглеждаш минатия път.

Ти искаше от недостигнат връх
света да видиш долу - дребен, уморен, -
да вкусиш острия, пронизващ лъх
на най-далечното, неминато море.

Ти искаше живота ти да бъде сън,
родина - целия разтворен свят,
а вложи всичко - свят, живот и сън -
в две топли устни, в две очи с променлив цвят.

. . . . . . . .

Балканската литература и Исмаил Кадаре

Хората около мен, които ме познават добре, знаят че балканската литература ми е слабост. Вълнението и удивлението от прочитането на роман, повест или поезия от балкански автор, не успявам да сравня с нито един от останалите мои любими и харесвани автори. И за да не съм голословна ще изброя предпочитаните от мен творци на Балканите и някои от техните произведения. Няма да ги класирам по степен на харесване, а ще започна по реда, по който съм чела за първи път нещо от тях: Иво Андрич с неговите дъбоко душевни - “Ex Ponto”, “Мостът на Дрина”, “Мостове”, „Прокълнатият двор" и т.н. ; Исмаил Кадаре с неговите изключително вълнуващи – “Посърналият април”, “Кой доведе Дорунтина”, “Легенда на легендите”, “Мостът с трите свода” и т.н.; Бранислав Нушич с типичния свой изобличителен стил в “Автобиография”, "Госпожа министершата", "Опечалена фамилия" и т.н.; Никос Казандзакис с вечните книги - “Дворците на Кносос”, “Последното изкушение”, “Алексис Зорбас”, “Христос отново разпнат”, Мирча Елиаде и неговите произведения, чийто център е митичното, тайнственото и неосъзнатото и т.н. и т.н. Това естествено е една съвсем миниатюрна част от необятната балканска литература, но имам намерение да споделя по нещо за всеки балкански творец, чието творчество ме е впечатлило.
Едно от нещата, с които винаги си спомням с удоволствие студентските ми години във Велико Търново са лекциите по албанска литература. Колкото и далечно сега да ми звучи, никога преди това не си бяха представяла, че албанската литература ще ме грабне така.
Защо пък точно албанската литература?
Ами най-вероятно, заради нейната различност и мистичност, заради смесицата от влиянието на Изтока и Запада между които се намира страната, заради дълбоката и изстрадана тъга, съпътстваща историята на Албания и която е характерна за повечето от произведенията.
Не на последно място поставям и заразителния патос, с който нашата лекторка Русана Бейлери пресъздаваше моменти от албанската история и литература. Една от малкото преподавателки, които успяваха да грабнат с думите си аудитория от близо 30 студенти – мисия невъзможна за по-голяма част от останалите преподаватели. Буквално с притихнал дъх слушахме за Канона на албанското обичайно право и неговото влияние върху живота на албанеца и до днес, за “бесата” (нещо по-силно от обещание, дадена дума или клетва), за етническата самобитност на албанците, за съвременната албанска поезия и проза, за природата на Албания и живота в днешни времена там.
Исмаил Кадаре (който споменах по-горе) е един от най-добре познатите представители на албанската литература, може би защото неговите произведения са преведени на над 45 езика и е притежател на много албански и международни награди и отличия. Той е първият балкански автор, който печели “Букър”. Творчеството му е изключително разнообразно (поезия, разкази, новели и романи, есеистика, пътеписи и публицистика) и едно от характерните неща за него е, че използва като основа на някои от произведенията си балкански митове и легенди.
А това е едно кратко, но много силно късче от “Легенда на легендите”:

“Легендите са нашата мъгла. Мъглата, от която всички ние, жителите на тази планета, имаме толкова голяма нужда. Тирани и роби, добри и лоши, щастливи и угрижени, свободни или оковани и унижени, банкери и нехранимайковци, благородници, проститутки и убийци.Тази мъгла ни е необходима, защото гледките и събитията в света са твърде ужасяващи за нашите очи и съзнание. Те се нуждаят от един воал, така че истината да достига до нас пречупена като през призма. В противен случай тя ще разруши крехкото скеле на нашите души и тела.”


п.с. Респект към Марина Маринова, която е превела всички книги на Исмаил Кадаре, които са ми познати!

Ягоди

Вчера една колежка ме изненанда много приятно като донесе от първите им за тази година ягоди – собствено производство. Бяха ароматни и сладки и ме накараха да си припомня няколко рецепти с ягоди, две от които ще споделя тук.
Първата рецепта, която предлагам е един много свеж и лек десерт, който съдържа основно ягоди, сметана и червен ром (моето предпочитание е ром „Атлантик”) и заради месеца, в който се консумира най-често с пресни плодове съм го нарекла „Юнско изкушение”.
За приготвянето на десерта за 4-5 човека са ни необходими следните продукти: около килограм ягоди, приблизително 300 г сметана (аз ползвам обикновена суха сметана за разбиване), 100 г пудра захар и съставката, без която този десерт би бил малко скучна класика в жанра, а именно около 70 мл ром. Тук искам да вметна, че посочените мерки са повече от относителни и е кажи-речи въпрос на вкус, но все пак това са пропорциите, които ползвам аз. И така стигнахме до самото приготвяне: ягодите се наръсват със захарта и с рома, след това се сипват в сладоледени чаши или купички и се оставят в хладилника да попият добре добавените съставки. Изчакваме час-два и ги изваждаме, за да добавим разбитата сметана. Може да се украси с парченца ягоди, череши или вишни. Препоръчително е десертът да се държи в хладилник до неговото сервиране.
Второто ми предложение е т. нар. „Ягодово боле”. За него ни трябват към 700 г ягоди, 700 мл добре охладено бяло вино, бутилка също добре охладено шампанско, 100 мл ром (коняк или уиски), сироп, приготвен от 100 мл вода и 50 г захар и по желание сок от 1 лимон.
В подходящ съд поставяме предварително измитите ягоди и ги заливаме с рома (коняк или уиски), оставяме ги в хладилник и забравяме за тях в следващите 3-4 часа. ;)
След това ги пресипваме в купа за боле или друга подобна и добавяме останалите продукти в следната последователност - първо захарният сироп, сокът от лимона и на финала сипваме виното и шампанското. Разбъркваме хубаво и внимателно.

Наздраве и приятен апетит!

Даааа!!! Chambao пак идват в България!!!

След концерта им през септември миналата година Chambao отново пристигат на българска сцена и този път не с един, а с цели три концерта. :) Като единия от концертите им през т. нар. мини - турне ще бъде в Бургас, на 12 юли. На 23 септември ги пропуснах много неприятно и се чудех дали скоро ще ми се отдаде шанс да ги чуя наживо и каква беше изненадата ми като разбрах, че след по-малко от година идват пак в България и по-конкретно във Пловдив (11 юли), Бургас (12 юли) и Варна (13 юли). Е, 12 юли е далече, но в главата ми почва да се оформя вече план на действие. :)
Малко предистория: чух ги за първи път преди известно време в обстановка напълно съответстваща на музиката им – тих плажен следобед в края на август през едно лято, което остави в мен онова усещане, че по-хубаво лято не съм имала до този момент :) . Уникалният им стил, завладяващият глас на Ла Мари, горещият ритъм на песните – как да не ги харесаш?!
За сведение на тези, които не са запознати – Chambao определят стила си като “фламенко чил-аут”, който е взривяваща смесица от латино, електронни звуци и дълбокия глас на Ла Мари. Това е музиката, която мога да слушам по всяко време, особено подходяща за началото на деня – тонизира, изпълва и същевременно успокоява.

п.с. Тъй като все още продължават ремонтните дейности в Летния театър в Бургас, концертът на Chambao ще се състои в Созопол.

Морето, семейството, най-красивия град ...... липсват ми много!

Вече е май. Слънцето все по-често ни напомня за себе си. Пейзажът е потънал в зеленина и свежест. Идва лято. Затварям очи - виждам морето. Наострям слух - чувам вълните и чайките. Пак съм разсеяна - усещам пясъка между пръстите си и слънцето върху кожата си. Очите ми потъват в две солени езера, които оставят тънички влажни пътечки върху бузите - пак си мисля за семейството ми ...

... и оставям думите върху празния лист сами да говорят за това, което се случва в мен.

Морска носталгия

Очи отварям,
първо към прозореца поглеждам,
отново виждам същия пейзаж.
Небето чуждо е,
със странна сивкава подплата,
ухае на планинска зима и различен свят.
Брегът сънувам и ме буди тътен
на разбушувания морски кръговрат.
Сред влажен пясък своя роден кът бленувам,
и губя се отново в чуждия, замръзнал град.
От шепа мидени черупки замъци извайвам,
и заживявам в топлият им южен, миден свят.
Дори снегът навън сто снежни пеперуди да изпрати,
оставам си на чайките позната
и дъщеря на моя златен, морски бряг.

Петър Дънов

Продължавам с мислите на великите и известните...

Петър Дънов

"Ненаситните желания - това е робството на човека."

"Ако ти храниш една отрицателна мисъл или каквато и да е омраза към когото и да е - все ще си болен и мъчно ще можеш да да се лекуваш. Отрицателните мисли са лоши проводници на силите на човека."

"В любовта устоява този, който е готов на саможертва. Във вярата устоява този, у когото има упование. В надеждата устоява този, у когото има радост."

Споделено

Преди известно време стартира една много приятна инициатива на Министерството на културата наречена “Стихотворение на седмицата”. Идеята е част от програмата “Четяща България” и има пряка връзка с подписания на 13 декември 2006 г. в НДК от министъра на културата проф. Стефан Данаилов, вицепремиера и министър на образованието и науката Даниел Вълчев и представители на печатни и електронни медии - Меморандум за изработване на съгласувана информационна политика за популяризиране на книгата и четенето.
На мен лично тази инициатива ми допада много и чакам с интерес всяко следващо стихотворение.
Така ми хрумна да споделям тук любими /о/крил/яващи/ати мисли на известни личности, включително и кратки цитатчета от книги.

Министерската инициативата има за цел да насърчи интереса към четенето и към българската книга, а аз целя единствено да накарам някой да се усмихне ... или да се замисли. :)

Приятно четене!

Започвам с три прозрения на Имануел Кант:

“Богатството не е в това, което имаме, а в това без което можем”.

“Всяко човешко познание започва с интуиция, преминава през понятия и завършва с идеи.”

“Две неща пълнят душата ми с винаги нови големи и силни удивления и благоволения, а именно честият продължителен размисъл над тях - това е звездното небе и моралният закон в мен.”

Лято, море и малко...носталгия

Миналата седмица се провали така дългоочакваното ми пътуване в посока Бургас...Е, вярно, че щеше да бъде само за два дена, обаче точно тогава имах неотложна вътрешна нужда от едно такова пътуване към вкъщи. Не смея да правя повече планове..., дааа обаче, в следващия момент поглеждам към календара за друг подобен шанс...
След провала си приложих обичайната терапия за такива моменти - диска с морските звуци (шумолящи вълнички, разбиващи се в брега, писъци на чайки и т.н.), малко снимки от лятото, а за всички, на които им липсват морето и лятото, тук оставям едно мое кратичко текстче - написано за Несебър.
Еех, къде си лято?

:)

Несебър – вълшебство от пясък и морски бриз

Който не е бил в Несебър, той не знае какво незабравимо и романтично приключение е пропуснал! Живописният и уникален град е разположен върху полуостров и е един от най-старите градове в Европа. Неговата история е изключително богата, а обликът му има особено притегателна сила и екзотична красота.
Преди години Несебър е бил малко рибарско селище. Сега градът има нова и стара част, които сякаш протягат ръце една към друга, а сплетените им длани образуват път, който, като една своеобразна машина на времето, свързва две различни епохи. От едната страна се извисяват кооперации, лъскави хотели и многобройни заведения за бързо хранене, а от другата – останки от крепостни стени, средновековни църкви, пъстри магазинчета за сувенири и разбира се - едно особено усещане за незабравимо изживяване. И цялата тази разноцветна картина - сгушена удобно в прегръдките на нашето Черно море.Старата част на Несебър е включена в списъка на ЮНЕСКО за световно културно наследство. Градът е истинска съкровищница и разходката в него е като урок по история и повод за гордост. На входа му неизменно ни посреща Старата мелница – един от неостаряващите символи на Стария град. Още от детските ми спомени, тя посреща и изпраща пъстрия поток от хора и се извисява като безмълвен и непоклатим страж. И оттук започва една вълнуваща разходка, която ще накара всеки да си спомня за топлия, летен Несебър в студените, зимни нощи в очакване на следващото лято. Малките тесни улички сами ни отвеждат на интересните места в хилядолетния град. На всяка крачка пред нас изникват шарени сергийки събрали всички цветове на земята, малки рибни ресторантчета, които подканват с изкусителен аромат, сувенирни магазинчета отрупани с летни спомени и весели, усмихнати хора, забравили за миг грижите и проблемите, и потънали в магията на Несебър.На територията на Стария град са съхранени изключително стойностни паметници, останали от древни времена. Тук са запазени църкви от Средновековието, носещи отпечатъка на българо – византийската архитектура, старинни дървени къщи, напомнящи възрожденския дух, тесни калдъръмени улички, извеждащи ни право на морския бряг – всяко кътче нашепва моменти от българската история и ни връща в незапомнени времена.Който е вдишал поне един път лекия, морски въздух на Месембрия и се е заредил с неизчерпаемата енергия на този малък космополис, той си обещава, че ще се върне отново!

Били ли сте някога в парк "Врачански Балкан"?

От известно време 90% от животът ми преминава във Враца, живея и работя в това градче по причини, които мисля да опиша в някой от следващите ми постове. Това е един уникален по своето местоположение град, съчетал в себе си тайнството на величествената природа, едни от най-великите археологически находки за България, а смея да твърдя и за света и безброй, недотам оценени (за съжаление), възможности за туризъм и спорт.

Едно от нещата, които ми направиха най-силно впечатление за първи път бяха внушителните скали, които са образували полупръстеновидна прегръдка около града и краткото разстояние между самия град и природния парк "Врачански Балкан" - втори по големина в България, след този в Странджа. Буквално за по-малко от един час ходене пеша се сменя циментовия пейзаж с невероятна планинска гледка.

Някои от местата, които трябва задължително да посетите при евентуално отбиване в северозападна посока са: скалните форми "Вратцата" и "Ритлите" (рай и истинско изживяване за алпинистите), пещерата "Леденика" (само една от многото от пещерите в парка), водопада Скакля (тук със задоволство мога да вметна, че този водопад се вижда от терасата на квартирата ни), водопада Боров камък (кацнал на най-приказното място), Черепишкия манастир "Успение Богородично", историческото място "Околчица" (гледката оттам е неописуема) и по възможност всичките еко-пътеки.

Сега Балканът е потънал в море от зеленина, която контрастира на снежните шапки на високите върхове, в река Лева се гонят ята от рибки, а птичките извиват неуморно гласове.

Какво друго му трябва на човек, когато родният му град е на повече от 500 км разстояние...?

:)

Моя Б.Л.О.Г.

Защо пък да не го разтълкувам по следния начин?

Б. - БУНТ (тук понякога ще недоволствам или ще се бунтувам срещу някой или нещо)

Л. - ЛЕТОПИС (своебразна хроника на това, което ми се е случило или ми е направило впечатление)

О. - ОБИЧ (няма начин да не пиша за хората и въобще за нещата, които обичам)

Г. - ГЛАС (да, това определено ще бъде моя глас!!!)

;)